Черешката на тазгодишният авантюризъм , намиращ се в центъра на Турция- Ерджиас, е вулкана, който ме зачовърка, и като досадна лятна настинка се загнезди в съзнанието ми. Датата е 27 декември а годината 2010 , мястото е 37 а автобуса е този, който с помощта На красивата и обаятелна стюардеса Изи, отпътувам към центъра на ориента- Истанбул.   Началото е плахо и безсънно, не толкова повлияно от размерите и сезона в който посещавам един от най-високите върхове в югоизточната ни съседка, а по скоро от мъглата на не познание На този край от планетата земя, която с близките си разстояния и култура до родината ни, е табу за уж патриотично ориентираните Българи. Приключението , както споменах , започва от централна автогара София, с автобус до Истанбул на Турските линии -Метро. Дори и този сблъсък с ориенталската ни съседка в лицето на фирмата превозвач, започва сериозното ми изграждане на силно позитивното отношение към страната на локума и баклавата .   Без да преувеличавам , пътуването ми до полите на Ерджиас, продължи точно 24 часа с кратък престой в Истанбул.   Истанбул   Едва ли стоейки на централната им автогара мога да имам някакви наблюдения, още повече когато е и тъмно, макар и осветено от светлините на града. Но , в приятната и красива компания на Изи, придружила ме в доста приятния МОЛ , изцяло решен в спортни стоки, надали мислите ми щяха да се насочат в друга посока. Истанбул ме изпраща с много дъжд и топло време, а Кайсери ме посрещна с ужасното ми желание да спя, спя и пак спя.   Кайсери   След 19 часовото пребиваване в страната на чудесата,- дриймленд, в доста долнопробното хотелче, започвам разходката си с посещение на типична Турска кафетерия ,в която се наслаждавам на автентичното кафе, поднесено с финеса на класическите аксесоари към него. Ядки, локум и минерална вода, всичките в инкрустирани съдове. Интересно е, че обратно на впечатлението ми за турците пиещи предимно турско кафе, всъщност са големи почитатели на чаят и го пият по всяко време и на всяко място. Из целият град се виждат хора на различна възраст, но предимно млади момчета, които разнасят подноси с типичната течност. Съдовете в които сервират, макар и семпли прави впечатление с еднаквостта си. Дали уморен от посетените градове през изминалата година, или заради близката култура и желанието на Турция за членство в Европейският Съюз, но нищо в Кайсери не прави сериозно впечатление. Голямо разнообразие от джамии , но силно светски и европейско излъчване на месното население . Разбира се, монолитно стоящите стени на крепостта се отличават от останалият пейзаж, но сергиите претъпкани със стока, някак си странно се вписват в пейзажа. Базарите, разпръснати из целият град, много наподобяват Илиенските , и ако човек забрави за миг местоположението си, с нищо не би ги различил. Телефоните и тук изглежда са издигнати в култ и основен ключ към европейското излъчване. Няма ъгъл който да не предлага различни модели с тарифните планове на телекомуникационните компании. Спирам с описанието на града , така или иначе не съм дошъл заради Кайсери, а заради Вулкана   Ерджиас.   Денят е ранната утрин на 30 декември. Багажа се пренарежда и разбира се , изхвърлям огромно количество храна с която съм се презапасил. Пътят до Ски резорта е изключително лесно да се открие, и след като се мятам на така наречената тук маршрутка tolmusha която хващам срещу месните гробища ,слизам на напълно празният и пуст резорт, в който Освен мен и месният пункт на жандарма, изглежда няма никой. След като се запознавам лично с планинските спасители, които записват основните ми данни и любезно ме почерпват с чай. Има си процедури тук, които уважавам. След като се разписах в тефтера На посетилите планината, оставам със задължението, когато се върна да се разпиша пак. Отправям се нагоре, което както и да си го погледнеш си е трамбоване по пистата. Първа почивка На междинна станция на лифта, не е много ходенето до тук, но е малко безинтересно. Пийване На чайче, разбира се вече е по 3 лири, и поемане пак нагоре към горна станция На лифта. Малко ме измори качването, но е повече заради тежката раница. Нещо не се разбрахме с месните ПССари и след като разпънах палатката в бившата лифт станция,, от която освен стени и покрив нищо друго не е останало, поех път обратно към чайната за безценната живителна течност, за която ме уверяваха, че има горе. Да бе да, просто кофти чувство за хумор предполагам. След доста скучна безсънна нощ, в която ,за пореден път , тормозех съзнанието си със спомени, отчайващо опитвайки се да забравя , заспах сладко и блажено минути преди да ме събуди будилника за похода към царството на пустота. Утрото ме посрещна със слънце и гледка към вулкана. Повлиян от обграждащото ме слънчево и топло настроение, с раничка и абсолютно ненужен багаж тръгвам нагоре. Учудващо е, че въпреки неблагоприятните условия на живот, които предоставя Ерджиас, се намират животинки които да търсят прехраната и подслона си на такова място. Почти през целият си път, а и както установих в лагера си, бях съпровождан от мъничките следи на гадинка намираща живот тук. Ще си призная, от прехода който бях запланувал, успях да изпълня само половината. Дали лошата ми физическа подготовка, багажът който носех със себе си, или денивелацията заедно с надморската височина , но учудващо дори за себе си, достигнах границата на приятното си изморяване доста по ранно от плануваното. Едва На 3 час от началото на изкачването, на височина от 3333м взех решение да се върна обратно към базовият лагер. По време на слизането си , за миг съжалих, имайки се предвид с колко много време разполагах, но на около 300 метра преди лагера, заваля достатъчно силен сняг, съпроводен с мъгла, които щяха да направят останалата част от прехода ми в мъчително надбягване с предела на психическите и физически ми сили. Така след много снимки и приятни самотни емоции, приключи гостуването ми на високия полумесец.     Още от дете обичах слизането повече от качването, сега за разлика от много други пъти, в не детските ми години, бе същото приятно чувство. Силният вятър който се появи през нощта , прогони насъбралите се облаци, и разкри зашеметяващи гледки, които в комбинация с прясно изгрялото слънце, усмихващо се скромно из зад отсрещните хълмове, рисуваха картини, които трудно могат да бъдат пресъздадени, дори и в ръцете на опитен художник или фотограф. По пътя си надолу захласнат да запечатвам миговете обграждайки ме, внезапно съзрях и един от собствениците на следите, които пресичах предния ден да тича на около 200 метра пред мен . Както по-късно ме увериха в базата долу, нямали в редиците си на стражари, бяла овчарка , а и нямали практиката да пускат кучета толкова високо, и леко усмихвайки се под мустак, споменаха че е напълно нормално да виждам вълци, независимо от ски базата и лифта. Фауната на Ерджиас още се допълвала и от зайци-( основното меню на гореспоменатите вълчета) и лисици. Аз лично останах повече учуден от разнообразието на животинските видове и способността им да оцеляват в такава враждебна среда, от колкото страхът от срещи с тях. Единствено съжалявам, че в момента на съзиране на белият вълк, захласът и възторгът от визуалната среща, ме накара да забравя за фотоапарата в ръцете ми. След ритуалното разписване в книгата за която споменах по горе, поех обратно път към градът на планината, килимите и суджука, както обичат да го наричат месните.   Ще запомня посрещането на 2011 година , със съзнанието, че нищо не е невъзможно да опита човек, и красотата на живота е да опитва колкото се може повече нови и интересни неща, особено в аспекта на опознаване на заобикалящият го свят. Никога преди , в кратката история на човек, още повече на Българите, не е имало такава възможност за малкият човек ,да обикаля така достъпно, на независимо какви места.